1951 руснаците набутват най-добрата ни тенисистка в концлагер / Вера Петрунова Руското робство

 Източници - http://www.168chasa.bg/article/5512822 Уникална наша спортистка изпратена в лагер от съветски посланик. Обидила го, че e слаб на тенис

Рекордът на Вера Петрунова по национални титли в тениса не е подобрен и до днес. През 1951 г. една от най-големите ни тенисистки е изпратена в концлагер лично от тогавашния посланик на русиа ( ссср ) в 16 та руска република - Задунайска Губерния по времето на руското робство в България.
Рекордът на Вера Петрунова по национални титли в тениса не е подобрен и до днес....
През 1951 г. една от най-големите ни тенисистки е изпратена в концлагер лично от тогавашния посланик на русиа ( Михаил Бодров ) в 16 та руска република - Задунайска Губерния по времето на руското робство в България. Причината - не искала да играе тенис с него ( не искала да си губи времето с него ).
Вера Петрунова (1910–2002) е ненадмината българска спортистка. Ненадмината, защото някои от рекордите не са догонени и до наши дни, а спортистка, защото човек се затруднява да прецени в кой от различните спортове, които е практикувала, успехите са най-големи.
Тя е истински мултиспортист, така наричат хората с върхови постижения в няколко вида спорт, и има направо универсален талант. Поставя рекорди в най-различни дисциплини – тенис, лека атлетика - бягане на 50 и 100 м, хвърляне на копие, хвърляне на диск, висок и дълъг скок, баскетбол, хандбал, плуване, ски... изобщо тя е нещо като български Джони Вайсмюлер, но в дамски екип.
Родена през 1910 г. в независимо и свободно Царство България ( 1 ва на Балканския и 6 та в Европа ) в семейство на изявени военни, Вера е израснала в центъра на София. Тя е дъщеря на майора от артилерията Асен Николов Петрунов – един от тримата братя на началника на Шести пехотен полк полковник Петър Петрунов. Командирован в Германия да закупи оръжие за българската войска, майорът среща там бъдещата си съпруга – красивата Елизабете (танте Елзе, както впоследствие я наричали роднините), която отвежда в София. Тя му ражда три деца – Кирил, Борис и Вера.
Рано се запалила по спорта. А и не е могло да бъде другояче – по-големият брат Кирил, известен лекоатлет, е първият български знаменосец на българска спортна делегация на олимпийските игри в Париж през 1924 г.
Първоначално кариерата на изявената спортистка стартира в баскетбола.
На първенството на София в дамската група “А” през 1924 г. вече обновеният състав на “Левски” е отново първенец – от 6 мача без загуба спечелва 6 точки. В отбора, запазил се до 1930 г., са Вера Петрунова – добра лекоатлетка, плувкиня и тенисистка, Вяра Николова, Елисавета Групчева-Доспевска – капитан на отбора, д-р Мария Димитрова-Соколова, Николина Николова, Мария Димитрова, Соня Батанджиева, Сузана Стоичкова, Теофана Димитрова-Георгиева и Невена Димитрова. Същевременно Вера играе и хандбал, също в отбора на “Левски”.
Многозначителни са резултатите на Петрунова и в леката атлетика.
Дълги години, чак до края на Втората световна война, са нейни националните рекорди при жените в дисциплини като дълъг скок, висок скок, хвърляне на диск и хвърляне на копие. С години оцелява и нейният национален рекорд от 4,66 м на скок дължина при жените.
Вера Петрунова е и шампион по плуване – дълго време рекордът на 100 м бруст при жените е неин.
Същевременно е и отлична скиорка – национален шампион по ски за 1936 г.
За олимпиадата в Берлин и Гармиш-Партенкирхен в проектоолимпийския състав са включени Марта Калчева и Вера Петрунова - с универсални умения в леката атлетика, тениса, плуването и ските, но този проект е спрян.
В последния момент обаче най-вероятно поради финансови причини тя и другата българска участничка не са изпратени в Германия. Най-удивителни са обаче успехите в тениса. Цяла една епоха, в периода 1934-1950 г., тя е пълновластен господар на корта. Печели общо 11 национални титли поединично..., което я прави абсолютна шампионка при жените за всички времена!
Заслужено обявена за спортист на Царство България още през далечната 1933 г., Вера Петрунова се радва на изключително спортно дълголетие. Дори през 1950 г., когато е вече 40-годишна, тя отново безапелационно оглавява националното първенство по тенис при жените – също ненадминат рекорд При това става дума само за индивидуалните призове, а с тези на двойки и смесени двойки титлите стават 18.
Вера Петрунова зрез 1942 г. държи рекорда на дълъг скок. Съвършена атлетка доминира тениса от 1934 до 1950 г. Разностранна спортистка, тя има постижения в няколко спорта. През 1936 г. печели първи места в няколко алпийски дисциплини. Печели през 1934-та, 1935-та, 1936-та, 1937-ма, 1941-ва, 1942-ра, 1943-та, 1945-та, 1946-та, 1948-а и 1950-та година.
През 1948-ма и 1950-та е шампионка на двойки, през 1945-та и 1948-ма и на смесени двойки. Като се прибавят и трите титли преди 1944 г. тя е носителка на 18 шампионски титли в трите дисциплини.
След триумфа от 1950 през 1951 г. като съосновател тя се включва в отбора на “Академик” и заедно с останалите състезатели от новосъздадения младежки клуб през 1951 г. стават вицешампиони в отборното класиране.
С построяването на модерната тенис база “Академик” (10 корта, от които един централен с 2000 седящи места) в Парка на свободата (сега Борисовата градина) Вера Петрунова като най-известна тенисистка я очаква и бляскава кариера на треньор.
В наши дни обаче учудващо малко хора си спомнят за талантливата българска спортна звезда. Освен неизбежните споменавания за множеството постижения в различни издания, посветени на развитието на спорта в Царство България и в поробена България - 16 та руска незаконна република - Задунайска Губерния ( или както в документ от 1892 озаглавен ,, Окупационнен фонд - Руско - Дунавска област )...
За нея не се знае почти нищо. Това се дължи на поставените лица от русиа ( назначени за ,,демократи" , десни , антлантици , националисти и цялата руска пасмина ) да управляват все още незаконната република - Задунайска Губерния в , която все още няма Декомунизация и Лустрация. Като се почне от 1989 г. когато уж се освободихме от руското робство, та до ден днешен.
Вера Петрунова преживява разтърсваща житейска драма, която започва с една нейна честна и безкомпромисна професионална преценка и завършва с... въдворяване в концентрационния лагер “Белене” за повече от година!
В същото време руското робство тече с пълна сила, и руските поробители / окупатори избиват велите и нормални българи ( интелигенцията ) бяз съд и присъда. А 1 милион и половина нормални българи са натикани по концлагери, където много умират от глад и побой. А малкото , които ги преживяват умират след това поради това , че не успяват да се излекуват физически и психически....
На 5 август 1948 г. за руски посланик в незаконната република - Задунайска Губерния е назначен Михаил Фьодорович Бодров (1903-1988). 
Неофициален генерал-губернатор на руска република - Задунайска Губерния. С неизменна усмивка той е винаги до назначения от ръсиа министър-председател и масов убиец ( терорист ) на българи Вълко Червенков. Михаил Бодров живеел като бохем, минавал дори за веселяк и ходел от банкет на банкет. Развличал се и със спорт. По височайша заповед точно с него имала нещастието да играе тенис и Вера Петрунова. 
В началото на 50-те години на нея като неотменно първа ракета на българския женски тенис в продължение на няколко десетилетия се налага да играе именно с тогавашния руски посланик в София. Той е ужасно слаб тенисист, но не приема и най-малката доброжелателна критика от Вера Петрунова, същевременно настоява упорито срещите на корта да продължат. След няколко подобни мъчения 
Вера Петрунова си позволява открито да критикува тенис уменията 
на руската въшлива пияница назначен за посланик и с присъщата си честност му заявява, че не желае повече да си губи времето с него! В същото време руската пияница дипломат - Михаил Бодров, е свикнал да третира българите като животни. Той се разпорежда светкавично и най-ярката звезда на националния спорт се озовава в “Белене”... 
Тя е подложена на робски труд, системен глад и липса на елементарни хигиенни условия, а в резултат до края на живота си страда от тежък невродермит. Оцелява единствено поради отличното си физическо здраве, изключително силен дух и борчески характер, закалени в дългогодишните спортни битки. Говори се, че както често ставало в онези години, дори скалъпили и фантастично абсурдно обвинение - чрез ударите си по топката с тенис ракетата, когато играела "с дипломати на вражески държави", предавала по морзовата азбука шифровани съобщения...
Вера Петрунова за съжаление умира през 2002 г. , и неуспява да види България свободна и независима.
Вечна слава и благодарност към Вера Петрунова........... Нейните мъки и постижения не ще бъдат забравени !

ДОКУМЕНТ: Нареждането от посланик Бодров , с което се иска изпращането на неизвестно лице в Концентрационен лагер. Документът е точно от същия период, когато и Петрунова е изпратена в Белене. Назначените от русиа за ,, демократи " са задраскали част от документа.Резервна снимка - http://cache1.bgdnes.bg/Images/Cache/167/Image_5513167_500_0.jpg

РЕКОРД: Вера Петрунова има най-много национални титли в тениса за всички времена.Резервна снимка - https://cache1.24chasa.bg/Images/Cache/083/Image_5522083_126.jpg

ЛЕКА АТЛЕТИКА: Петрунова (първата вляво) има национални рекорди и в скок на дължина, скок на височина и бягане на 50 и 100 м.Резервна снимка - http://cache2.bgdnes.bg/Images/Cache/148/Image_5513148_305_0.jpg

ДИПЛОМАТ: Михаил Бодров ( вляво разбира се с чашката в ръка ) като посланик в Израел на среща с министър-председателя Голда Меир.Резервна снимка - http://cache2.bgdnes.bg/Images/Cache/136/Image_5513136_305_0.jpg

Резервна снимка - http://cache2.bgdnes.bg/Images/Cache/782/Image_5513782_500_0.jpg

БАСКЕТБОЛ: С баскетболния отбор на “Левски” Петрунова (горе в средата) има шампионска титла и в този спорт.Резервна снимка - http://cache2.bgdnes.bg/Images/Cache/158/Image_5513158_305_0.jpg

ТРОФЕЙ: Купата по ски, спечелена от Петрунова през 1934 г.

1945 в Германия руснаците масово изнасилват 2 милиона жени и деца ( Руската окупация зверства убийства СССР съветска

Източници - http://www.extremecentrepoint.com/archives/5742 През 1945 в Германия руснаците масово изнасилват жени и деца. Спомените на Gabriele Koepp
Сайт на английски - http://www.whale.to/b/german3.html German victim is first to break silence on Red Army rapists after 65 years
wikipedia - https://en.wikipedia.org/wiki/Rape_during_the_occupation_of_Germany Rape during the occupation of Germany

В Царство България ( 1 ва на Балканския и 6 та в Европа ) се случва същото ( както осторикът Geoffrey Roberts споменава по долу ) след злокобния ден 9 сеп 1944 , когато руската пияна въшлива сган ни окупирва и фактически България спира да съществува , което дава началото на руското робство - мрачно античовешко, антибългарско и антихристиянско.

Какво съдържа:
1 / Руските пияни въшливи войници
2 / Анализ
3 / Социални ефекти
4 / Светлана Алексиевич и книгата и със спомени от руските пияни въшливи войници
5 / Спомените на Gabriele Koepp

1 / Руските пияни въшливи войници
Историците са писали за сексуално насилие, извършено от армиите на западните съюзници и Червената армия ( русия преименувала се на ссср ) като тези сили водят своето място в Германия и по време на периода на окупация. На територията на нацистка Германия, тя започна на 21 октомври 1944, когато войските на Червената армия преминаха моста над Angerapp рекичка (маркиране на границата) и извършват клането Nemmersdorf над германци ( Калинградска област ) преди това те са били бити.
По-голямата част от нападенията са били извършени в окупационна зона на Съветския съюз ( русиа ). Оценката на броя на 
изнасилени от руските пияни въшливи войници са варирали до 2 милиона. 
Според историк Уилям Хичкок, в много случаи жените са жертви на многократните изнасилвания, някои толкова, колкото 60 до 70 пъти. Най-малко 100,000 жени се смята, че са били изнасилени в Берлин, на базата на растящите аборти в следващите месеци и съвременните болнични доклади , а около 10,000 жени са убити след изнасилването. Смъртни случаи на германски жени във връзка с изнасилванията в Германия, като цяло, се оценяват на 240 000. Antony Beevor го описва като "най-голямото явление на масови изнасилвания в историята", и стигна до заключението, че най-малко 1,4 милиона жени са били изнасилени в Източна Прусия, Померания и Силезия сам. Според Natalya Gesse , 
руски войници изнасилват немски жени от осем до осемдесет годишни.
Руските жени също не са били пощадени.

2 / Анализ
В своя анализ на мотивите обширните руски изнасилвания, Norman Naimark откроява / пропагандира омраза, лични преживявания на страдание у дома, и твърди, че е напълно унизителна картина за германските жени, Naimark отбеляза също, в смисъл, че 
тенденцията за склонност към пиене на алкохол 
( които много се предлага в Германия ). Naimark отбелязва също така твърди, че е патриархалната характер на руската култура, и на азиатските общества, включващи русиа ( съветския съюз ), където в миналото беше позора да изнасилват жените на врага.
Фактът, че германците са имали много по-висок стандарт на живот е видим дори когато са в руини. Комбинирането на руските чувства на малоценност, произтичащата от това необходимост за възстановяване на честта, и желанието си за мъст може да е причината много жени да са били изнасилени.
Историкът Geoffrey Roberts ( Джефри Робъртс ) пише, че руската армия ( червената армия ) е изнасилвала жените във всяка страна, която окупирва, но най-вече в Австрия и Германия: 70,000-100,000 са изнасилвания във Виена.

3 / Социални ефекти
Броят на бебетата следствие изнасилванията, родени и известни като "руски деца", е неизвестен. Въпреки това, повечето изнасилвания не водят до бременност. Абортите са предпочитаният избор на жертвите на изнасилване, и много от тях са починали в резултат на вътрешни наранявания, нелекувани полово предавани болести, поради липса на лекарства, лошо извършени аборти, и самоубийства, особено за травматизирани жертви, които са били изнасилени много пъти. В допълнение, много от децата са починали в следвоенна Германия в резултат на глад, недостиг на доставки, и болести като тиф и дифтерия ( typhus and diphtheria ). Детската смъртност в Берлин достига до 90 на сто.
Що се отнася до социалните последици от това сексуално насилие Norman Naimark отбелязва:
Социалната психология на жените и мъжете в руската окупационна зона бе белязана от престъплението изнасилване от първите дни на окупация.
Ханелоре Кол ( Hannelore Kohl ), съпругата на бившия германски канцлер Хелмут Кол ( Helmut Kohl ), 
беше групово изнасилена на 12 години от руската пияна въшлива измет
през Май 1945, според нейната биография. В резултат на това, е претърпяла сериозни наранявания на гърба, след като била изхвърлена от прозореца на първия етаж. Тя е страдала от дълги и сериозни заболявания, които експерти мислят , че са следствие на травма от детството.
Ханелоре се самоубива през 2001 г.

4 / Светлана Алексиевич и книгата и
Светлана Алексиевич ( Svetlana Alexievich ) публикува книга - ,, Неженственото лице на войната " , според който включва спомени от руските пияни въшливи войници за окупацията и поробването на Германия. Според бившия офицер от армията: Бяхме млади, силни, и четири години без жени. Така че ние се опитахме да хванеме германски жени и ... Десет мъже изнасилват едно момиче. Нямаше достатъчно жени; цялото население бягаше от руската окупаторска поробителска сган. Така че ние трябваше да вземе младо, дванадесет или тринадесет годишно момиче. Ако тя извика, ще се постави нещо в устата и.Мислехме, че това беше забавно. Сега не мога да разбера как го направих.
Една жена телефонен оператор от руската пияна въшлива армия припомни, че: Когато сме окупирали всеки град, ние имахме първите три дни да плячкосваме и ... изнасилваме. Това беше неофициално, разбира се. Но след три дни човек може да бъде изправен пред военен съд за това. ... Спомням си една изнасилена немски жена гола, с ръчна граната между краката й.
Сега чувствам срам, но аз тогава не чувствах срам ... Смятате ли, че е лесно да простиме на германците ? Ние мразехме когато виждахме техните чисти неповредени бели къщи. С рози. Исках те да страдат. Исках да видя сълзите им. ... Десетилетия трябваше да минат, когато започнах да чувствам жал за тях.

5 / Спомените на Gabriele Koepp
След половин век мълчание в Германия се намери жена, дръзнала да наруши табута наложени по въпроса за масовото изнасилване на немски жени от руските пияни въшливи войници. Книгата на Габриеле Коепп (Gabriele Koepp) „Защо трябваше да бъда девойка?” http://www.whale.to/b/german3.html е първото по рода си писмено доказателство, в което авторът не прикрива истинското си име. Общият брой на жертвите на сексуална злоупотреба е най-малко 2 милиона жени само в Берлин.
Първите седмици след превземането на Берлин са просто ужасни . Всяка немска жена се страхувала да чуе от своя руски “окупатор и поробител”: ” Фрау, комм!” 
Жестокостите достигат такива размери, че дори Римокатолическата църква счита, че трябва се откаже от забраната на аборта.
В това време, в немската столица и околностите са разквартирувани 5 милиона руски пияни въшливи войници. Според експерти, всяка жена е билаизнасилена средно по 12 пъти. Възрастта на жертвите са от 8 до 90 години. 
Много от тях били изнасилвани до смърт.
Дори и сега, 80-годишната г-жа Koeпп, която през 1945 г. е била едва на 15 години не може да спи без кошмари. Тя пише в своя роман: “Не мога да чувствам нищо друго. За мен сексуалността е станала синоним на насилие. ”
В интервю за “Дер Шпигел”, Габриеле разказва, че двете с майка си бягат на 25-ти януари 1945 година, когато се приближава руската пияна сган ( червена армия ). Семейство г-жа Koeпп живелеело тогава в Schneidemuhl (сега полски град в Померания). По време на евакуацията, Габриеле и сестра и се отделили от майка си и се качили на товарен влак за Берлин. Композицията била подложена на обстрел от руската артилерия. Тъй като вратата на товарния вагон била заключена, Габриеле се изкачила до прозореца и побягнала навън. Нейната сестра останала вътре и Габи никога повече не я е видяла.
На следващия ден, момичето е намерено от руските пияни войниси - сган докато ровили / крадяли в къщите на близкото село . Тя е била изнасилена два пъти в този ден и още два пъти на следващата сутрин. . След това, тя успява да се скрие под масата в стая пълна с бежанци. Тогава в къщата отново влиза руската измет. Възрастните немски жени, които искат да спасят себе си от насилието им предават Габриеле. След две седмици сексуално робство, Koeпп успява да избяга.
Koeпп, която тогава е била само на 15 години пише: “Аз бях почти дете. Да напиша тази книга не беше лесно, но нямах друг избор: ако не съм аз, тогава кой друг? ”
Г-жа Koepp разчупи мълчанието на всички жертви, за повечето от които споменът за ужасите на руските зверства през 1945 година ги преследва през целия им живот.

Убити немски деца и жени ( вероятно майките им ) от руската сган. Снимката е направена от Sicherheitspolizei, оригиналния надпис гласи, че двете жени показват признаци на изнасилване
Резервна снимка - https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/c2/Germans_killed_by_Soviet_army.jpg

Gabriele Koepp, сега на възраст 80 и като 15-годишна. Тя е първата жена, говорила публично за изнасилванията от руската измет, докато марширувала в окупирания Берлин през 1945 г.
Резервна снимка - http://www.extremecentrepoint.com/wp-content/uploads/2010/03/koepp.jpg

Поделянето на Германия между съюзниците
Резервна снимка - https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/28/US_Army_Germany_occupation_zones_1945.jpg

1916 Френската омраза към българите - сержант Жер Оливие ( Първата световна война )

Източник - http://www.extremecentrepoint.com/archives/16327

Франция защитник на сърбите

“Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сварихме да се изпокрием…”

Селото Кенали е разположено в Битолската равнина на 15 километра южно от град Битоля, до железопътната линия Битоля – Солун. Тук от 3 октомври до 14 ноември 1916г. българските войски водят кръвопролитни отбранителни боеве срещу връхлитащите съглашенски войски.
Цели 42 денонощия малобройните български войски обезкървяват силите на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля.
В Кеналските боеве полковете на 8-а Тунджанска дивизия току – що окопали се в каменистата почва, без големи бетонни укрития, както при Дойран срещат в открит бой превъзхождащите френски войски. 42 денонощия българските войски с много воля и безумна храброст отразяват атаките на противника. Французите имат мощна артилерия и преорават постоянно българските позиции и окопи. След това атакуват с пехотата. Особено ожесточени са пехотните френски атаки на 4, 14 и 28 октомври и 14 ноември 1916г. Те са отблъснати с големи загуби за противника. Унищожен е 2/3 от състава на френската колониална дивизия.

Ясна представа за битката може да се получи от дневника на френския войник сержант Жер Оливие, от 54-ти колониален полк, който е пленен на 28 октомври 1916 г.:

11 октомври 1916 г.
..Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г.
Тая сутрин нашата артилерия усилено бомбардира неприятелските позиции. Особено тука в ляво има една батарея от 155, обръща им из дъно окопите.
Но и българите не си играят, шрапнелите им току фучат, свирят, гранати раздират въздуха, от вред трещят бомби. Току изведнъж без да знаем защо, се разгърмяват, пламва цялата линия от адска престрелка…Заради тази престрелка стана вече 3 часа лежа на корема си в тинята – не си познавам ни дрехите, ни обущата – всичко е безформена и безцветна маса – славата на Франция на Балканите!…
Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това – казват, че не ги бивало за модерна окопна война.
14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме! Вече раздадоха и вино да ни позамъглят главите – ще има значи атака днес…
…Боже, Боже, имам съвсем слаба надежда да видя още веднъж Франция… Да умреш поне във Франция или за Франция , а то за тия голтаци… Поврага му и сърбите, и българите, и целият им изток…
15 октомври 1916 г., при гара Кенали.
Какви ти германци! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: „Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля – там е почивката, там е избавлението. En avant! Vive le France!
И ние се втурнахме. Аз бях с команда чистачи на окопи / nettoyeurs/, която вървеше по-отзад, със задача, щом се заемат окопите, да се пръсне по тях и с нож и бомби да очисти всички ходове и окопи от останалите и скрилите се българи.
Отначало никой не се обаждаше и ние с още по-голяма увереност тичахме към телените им мрежи, гдето действително всичко бе разринато от нашата артилерия. Ненадейно като зафучаха снаряди върху нас, от вси страни се разтракаха картечници и тъкмо навлизахме в окопите им, сякаш из под земята изскочиха тия чудовища, нададоха едни дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право срещу нас, що бяхме отзад, с ножове, бомби, ятагани… с хиляди бяха, не видях точно колко бяха, не сварих и да видя – чистачи, щурмующи, черни, бели, всички се разбъркахме от тая изненада и рукнахме назад.
Че като започна и нашата артилерия върху нас, че и тяхната бие, та се къса, онези страшилища надали адски викове тичат подире ни, гърмят, хвърлят бомби, колят кого да сварят. Аз по чудо стигнах и минах нашите окопи и се скрих, останалите, особено щурмующите на поручик Шотард – смляха ги, нищо не остана от тях.
Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака… Боже, Боже, къде ни изпрати.
Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: ”Атакувай! En avant!” Я ти ела да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой…
Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: ”Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи.” С тия ваксаджийски кутии /boites a cirrage/ – сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия негри . Ех, да беше цялата ни войска само бели…
16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите…
Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?…
18 октомври 1916 г.
Отървахме се. Светна ми. Нощес изтеглиха ротата. Та какво ли беше останало?… Ще си почина, ще полежа и ще подишам малко без гърмежи, без кошмари за тия грамадни страшни цървулани….
24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал… Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас.
Да се биехме за Франция, за нещо свое, а то стовариха ни в тая кал, в тая дива страна, всред тия мръсни сръбски селяни , мръсни като тяхната кал, ние гнием в нея заради техните македонски коптори, докато един ден тия българи скочат върху ни и ни изтрепят. Те поне все пак са си у тях или до тях си и са свикнали. Аз се питам, нас защо ни пратиха тука да мрем? Ние що щем тук?
Малко ни важи, чия била Македония. За техните кавги, ние нещастния французки народ патиме.
Неразбрана война! Но смееш ли да кажеш, че не тука е нашето място, че ние трябва нашата земя да браним, защото я нагазиха бошовете / германците le boshes /. Ще дойде време, всичко ще се разбере, но колко ми струва, когато всички безполезно си отидем по реда из тия чужди нам пущинаци…
… Студено ми е, треперя…как страдам, как ужасно страдаме всички изхвърляни тук.
Сити сме да се търкаляме из тая кал, всред тия пущинаци,разбирате ли, хей там в Париж, който сте виждали Балканите само на карта, тилови /embusques/ такива…
26 октомври 1916 г.
Пак ни турнаха на линията. Натъпкаха ни в едни по-мизерни окопи, до една река. Гарата Кенали остава по на запад от тук. Българите са съвсем близо, та не смеем да се подадем и да погледнем – цял ден стрелят…
Ротният казва, че дошла още много наша артилерия и получила заповед да не оставя ни една българска батарея да се обади. И действително от нашите артилеристи не можем се оплака – ден и нощ стрелят. Онези – българските – трябва да виждат голяма мъка, но въпреки всичко пак се обаждат. Кой ги знае – нашите ли не ги виждат хубаво, крият ли се някъде…
Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават.
Нощес ми докарали някакъв си русин да пее 
руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите
– те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием…
28 октомври 1916 г.
Пак атака! Вече раздадоха вино да ни понапият… Тия хора са си загубили ума. Дъжд вали на порой – сякаш потоп ще става. Мене едва ме прибра поручик шотард под един навес, където и пиша…
Да може дъждът да отмени атаката!…
Тия проклети българи, сто пъти проклети!
Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос.
Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат…
Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища … в тоя див далечен край, далече от…
…../ зацапаното с кръв не се чете…/
…По-хубаво наместо да се мъчим, да тръгнем, па ако ще би и живи да ни изядат тия българи …

сержант Жер Оливие

Руският дипломат българоМРАЗЕЦА Николай Хартвиг 1857 - 1914 ( Николай Генрихович Гартвиг )

ИЗТОЧНИЦИ : СитеБългариЗаедно - Българоядецът Николай Хартвиг > http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=790:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

Какво съдържа:
1 / Биография
2 / АнтиБЪЛГАРСКА дейност
3 / ИНТЕРВЮ НА ДОБРИ ГАНЧЕВ С НИКОЛАЙ ХАРТВИГ
4 / Снимки

Руският дипломат българоМРАЗЕЦА Николай Хартвиг , много ясно посочва ,че България е враг на русиа и по точно - Силна България ! Той също посочва и причината за руско - турската война от 1877 - 1878 г. ( окупацията на Българската земя ) в , която целта на русиа е овладяването на Проливите и Цариград , които те мислят за свои предвид , че се смятат за Третия Рим и ,, наследник " на Византия....
Както и притесненията и завистта на русиа към България , че побеждава турция ( Османската империя по това време ) в Балканската война, и приближава Проливите и Цариград.
Посочва и , че тяхни естествени съюзници са сърбята и гърция ( нашите врагове ).
Ще видите и защо измислената държавичка - сърбята го погребва с най - високи почести.

1 / Биография
Един от най-добрите руски дипломати от края на ХІХ и началото на ХХ век е Николай Хенрихович Хартвиг (16 декември 1857 г., Гори - 10 юли 1914 г., Белград), заемал в продължение на 35 години редица важни дипломатически постове. Н. Х. Хартвиг е руски дипломат от кариерата. След завършването на философия в Одеския университет получава назначение в Министерство на външните работи в Петербург. След това е аташе в Цетина и консул в Бургас (от 1879 г.) и Бейрут. Поради високия си професионализъм този покръстен прибалтийски немец започва стремително да расте в дипломатическата кариера. Важен фактор за неговото издигане в кариерата са двете му съпруги, близостта му с външния министър и директора на Азиатския департамент. През 1897 г. е назначен за заместник-директор, а от 1900 г. за директор на тази най-важна руска дипломатическа служба – Азиатския департамент. Като директор той остава до 1906 г. и същевременно през 1904 г. получава титлата хофмайстер. Умелият и обигран руски дипломат по това време става дясната ръка на външния министър граф Владимир Н. Ламдсдорф (също от немски произход) и участва и в мирните преговори с Япония след Руско-японската война. През 1906 г. Хартвиг получава назначение в столицата на тогавашна Персия и остава на поста си до 1908 г.
Развиващите се събития на Балканите, последвали Ревалската среща (1907) - Младотурската революция, българската независимост и анексията на Босна и Херцеговина отново насочват руската външна политика към България. Хартвиг получава друг важен за русия пост - пълномощен министър в Белград през 1909 г., на който остава до самата си смърт през 1914 г. Любопитното при този порусен и покръстен немец е неговата голяма омраза към Австро-Унгария, Германия и България. Той с право е определен като един от виновниците за разпада на Австро-Унгария и за първата българска национална катастрофа. Около неговата смърт в Австрийското посолство в Белград (1914) в ръцете на австрийския пълномощен министър барон Гизъл и до днес витаят редица неясноти и въпроси. Още тогава, въпреки сериозното разследване остават съмненията дали Хартвиг е отровен или умира от инфаркт, но едно е безспорно – благодарната сърбия ( или както някои и казват измислената държавичка - руски санджак ) измолва от руския император и от руското външно министерство да бъде погребан с най-големи почести в Белград. Руската страна с радост се съгласява.
Не само сръбската страна, а и руската дава висока оценка за дейността на Хартвиг, което е видно от историческата литература.
Сега ви предлагам да се запознаете с антибългарските публични изявления на Хартвиг пред вестник „Киевлянин“ и пред Добри Ганчев, който го интервюира през октомври 1913 г. във Виена и отпечатва интервюто във в. „Утро“. Към думите на този мразещ България и българите руски дипломат едва ли може да се каже нещо повече. Вие ще се убедите в това със собствените си очи.

2 / АнтиБЪЛГАРСКА дейност
Николай Г. Хартвиг ,, РУСКАТА ПОЛИТИКА НА БАЛКАНИТЕ "
Българофилството на руското общество е един непрестанал още сантиментализъм - и то пакостен сантиментализъм. Аз признавам само реалната политика, т.е. политиката, която е насочена към служенето на националните интереси. А от тази гледна точка, какво може да ни даде усилването на България? - Само неприятности и усложнения.
Една силна България ще бъде непременно наш противник.
Тя ще се стреми старателно и настойчиво да завладее Цариград и Дарданелите ( тук той намеква за руската мечта за завладяването на Цариград и Проливите , които не успяха да завладеят при руската окупация през 1877 г. ), и в това свое стремление, тя ще се спре на един съюз с враждебната нам Австрия. Да се разберем с една
силна България ние не ще можем, защото нашите интереси ще бъдат непримиримо-противоположни с нейните.
Съвсем друга е работата със сърбия. Тя е нашия естествен съюзник. Интересите на русия и сърбия никъде не се стълкновяват - напротив, те навсякъде съвършено съвпадат. Австрия е нашия естествен и непримирим противник. Рязко и непримиримо ни разделят с нея въпросите: галицко-руски, „украйнцки“, полски и пр. Нашата борба с Австрия е неизбежна, и затуй ние трябва енергично да се готвим за нея. Решението на въпроса за Цариград и Дарданелите трябва да се отложи до разрешението на великия спор между Русия и Австрия, защото въпроса за Проливите може да бъде решен само върху развалините на Австрия ... Но готвейки се за борба с Австрия и към разрешението по тоя начин на вековните въпроси на нашата национална политика, поставени нам от историята (завършването на руското обединение - тъй нареченото „събиране на Русия“ - и завладяването на Проливите) , ние никога не трябва да изпускаме из предвид сърбия. Повтарям: тя е нашия естествен съюзник. Австрия е непримиримия враг на сърбия.
На пътя за осъществлението на великосръбската идея ( завладяването на земи от България и др. съседни държави ) стои Австрия, която угнетява повече от половината от сръбския народ. А тоя народ е вече достигнал до високо национално самосъзнание и страстно се стреми към своето национално политическо обединение. Тъй че: помагайки за осъществлението на велико-сръбската идея, ние с туй само създаваме силна съюзница нам, непримиримо враждебна на Австрия. Помнете добре: че всяко засилване на сърбия е в наш интерес, защото силна сърбия е остър нож за Австрия. Стълкновението на Русия с Австрия - когато и при каквито обстоятелства и да стане - автоматически ще поведе към туй, че сърбия веднага ще се нахвърли на Австрия отзади, в тилът й. А що значи това? Това значи че Австрия ще оттегли от нас толкова свои корпуса, колкото ще ги има тогава сърбия... 
Ето защо, аз съм сърбофил ( сърбоман ); ето защо според силите си, се стремя да изправя грешката на нашата дипломация, да уясня нашето положение тук и да поставя
нашата балканска политика на правилни и определени релси ...
Публ. във в. „Киевлянин“ и в България и интригите на Русия (Сборник статии). 1914, с. 29-30.

3 / ИНТЕРВЮ НА ДОБРИ ГАНЧЕВ С НИКОЛАЙ ХАРТВИГ
Виена, средата на октомври 1913 г.
...- Там у вас ме мислят за българоядец нали? - засмяно пита г. Хартвиг и ми сочи стол за сядане.
- За българоядец, не но за голям пакостник на България - да. Вам лично много отдаваме за несполуките и нещастията си. 
- Затуй искате да ме убивате... Вие знаете, аз получих няколко заплашителни писма, само че датират от Австрия. - Може впрочем да са австрийска работа, - смее се.
Той взе да се оплаква за здравето си: че нервната му система била разклатена, че сърцето му разширено; че по цели нощи не може да спи и че на туй всичко причината била войната.
- Не сме ние виновати, ние имахме договор - рекох да се оправдавам.
Той ме пресече: 
- Договор!... Се тоз договор тикат в очите на сърбите.
Хартвиг подигна високо миглите си, нервно забучи пръстите си в дългата брада и продължа: 
- А нима не бяхте вие първи, които се отказахте от него? 
- ?! 
- Да, да, вие се отказахте. Не ме гледайте 
тъй очудено. Отказахте се чрез устата на г. д-р Данев. В Лондон той формалко е уведомил, когото трябва, че България няма да поддържа Сърбия в исканията й да излезе на адриатическия бряг. Защо искате само те да зачитат тоз формален договор?... Адриатика е сръбско море. Не трябваше да оставите сърбите. Оставихте ги, нарушихте договора първи, а когато те поискаха компенсация от друго място, вие завикахте: договор! договор! И колко скромни бяха първоначалните им искания! Спорната зона и Прилеп. Вие и да чувате не искахте!
Н. Г. Хартвиг продължи надълго и нашироко да разправя, как той се е старал да уговори двете страни към взаимни отстъпки. Упорството от страна на българите било нечувано. Говорил бил на д-р Станчова, да пише и изложи работата на царя, да го убеди към отстъпки; говорил бил на д-р Данев еднъж и дваж. 
- Особено този Данев. Минава няколко пъти през Белград. Ела, един път да се отбие, да се срещне с тукашните хора, да поговори, да се споразумее. Пълно презрение! Защо бе туй оскърбително високомерие към съюзниците?... Един ден му думам, на Данева, да направи постъпки за споразумение и съглашение и с румънците. Аз предвиждах, че вие и от там ще имате неприятности. Пълно презрение и към тях. Аз му говоря, а той изтегнал се на стола, ей така, - тук Хартвиг изтегна крака, вирна назад глава и се облегна на стола, - тури двете са ръце на очилата, като да ги закрепи, па замахна с дясната си ръка: 
- Ние с тях - казва - много, много лесно ще се разправим. 
- Правеше впечатление като, че говори за муха някаква. - Обадете ми, моля ви, всички ли в България като него бяхте се забравили след победите си над турците, та да мислите, че и Румъния ще раздавите?...
Фаталността на Данев
- Тоз Данев!... Нигде ни капка симпатия за себе си: нито в Петербург, нито в Букурещ, нито в Белград. Казват, че и в Лондон не оставял дип приятни впечатления за себе си. Неужели за таквиз времена вие не можахте там у вас да намерите по-подходящ човек?
Аз не исках да изнасям нашите кирливи ризи навън, да му казвам , какво казват народняците за туй, как г. Данев всякога,кога ставало дума в Министерския съвет, да пращат някого с дипломатическа мисия, той от по-рано бил приготвил някого от своите, Абрашева или Хр. Тодорова, да преварят всяко предложение за другиго със споменуване името на шефа на прогресистите. Аз му подметнах една друга мисъл, която, може би, да не е далеч от истината: 
- За таз мисия, Николай Хенрикович, се изискваше чистокръвна руска слуга , без най-малкото петно. Г-н Данев е тъкмо такъв. При това най-умният от нашите руски слуги , тяхно светило...
Българската дипломация
Г-н Хартвиг се позасмя, махна с ръка, като че не искаше повече да слуша за Данева, и продължи: 
- Въобще - продължи г-н Хартвиг - всички ваши дипломати по онова време бяха се забравили. Като че бяха станали представители не на
малката България ( тук той нарича ,, малка " за него България е малка и незначителна ), макар и победителката на някоя мирова империя.
Даже и към нас, към руските дипломати, бяха взели да се отнасят с хладина, а даже и с известно недоверие,
Като че врагове виждаха в нашето лице.
Да ви разкажа една много любопитна история на таз тема. У нас, между Министерството на външните дела и канцелариите на посолствата се води една преписка, шеговито наричана „дипломатически буламач“. Знаете ли в що се състои тоз буламач? В съобщаване най-разнообразни слухове, впечатления, интриги, дори скандални историйки, добивани във всички столици по всякакъв начин. Те се съобщават редовно в Петербург , а оттам в копие, литографирани, се изпращат по всички наши посолства и мисии. Представете си изненада! През месец януари или февруари - не помня добре - аз прелиствам такъв един „буламач“ и на една страница чета: Българският пълномощен министър във Виена, Салабашев, систематически избягва срещи с нашия там представител. Приструва се, че не го вижда, а по някой път демонстративно обръща гръб... Обръщам друго листо. Почти същото чета за Гешова в Берлин, за Хаджимишева в Атина. Mot d`orde? Питам се. Трябва да е било таквоз нещо. Защото от тогаз аз забелязах новия курс в българската политика.
На нас взехте да гледате вече не като на приятели и покровители, а като на врагове.
Други приятели намерихте..
Г-н Хартвиг не спомена тези приятели, позасмя се малко и продължи: 
- А за моя колега А. Тошев, за него и не питайте! Поведението му за мен и досега остава обидно. В очите ми той тъй долу падна. 
Отказвам се да предам душите на г. Xартвиг за г. Тошев. Не допущам да е всичко, вярно. Възможно е да има преувеличения и преиначения; възможно е г. Тошев да е изпълнявал пунктуално заповед от София. В единия и в другия случай, г. Хартвиг е прав да се счита обиден от българското представителство в Белград.
Арбитражът
Хартвиг продължи: 
- Аз бях сполучил да убедя Пашича и другите водители на сръбските партии да се съгласят на арбитража по договора. Колко ми това струва? С всекиго трябваше да се срещам, да ги търся, да ходя в къщята им! Най-после се съгласиха. Компенсацията, задето вие продължихте войната, и задето се отказахте да ги поддържате по въпроса за Адриатическо море, трябваше да бъде Прилеп , Крушово и една ивица няколко километра по-на юг от Струга. За тез отстъпки крайните елементи в Скупщината им не искаха и да слушат . Вие навярно чухте за бурното заседание в Камарата им, когато Пашич съобщи, че сръбското правителство е решило да приеме арбитраж въз основа на базата на договора. Чухте и това, как той, за да се отърве от нападките на настървените патриоти, прекъсна заседанията на Скупщината.
„Протестът“
- Слушайте по-нататък. То е важно. Тук се започва печалната страница от вашите грешки. Г-н Тошев още същия ден щом чул за заявленията на Пашича в Скупщината, т. е. за решението на сръбското правителство да се подчини на арбитража по договора, тича у мене.
- Истина ли е? - пита. 
Отговарям му: 
- Да! - От мене право отива на телефона, говори с Данева. Донесоха ми разговора им. Тошев обажда на Данева, че Пашич приел арбитража и че сега било времето за протест? Не разбирам нищо. Какъв протест? Пред кого? Защо?... То се обясни след два дена, когато получихме известието за сраженията при Беласица. Протеста, - виждате ли? - трябваше да се направи против сърбите, че те уж почнали нападенията. Плитка хитрина! Приказът на Савова, както знаете, се намери и на времето публикува.
Хартвиг за Савова
Като разказа горния случай, г. Xартвиг намери за нужно да разправи, как генерал Савов нарочно бил устроил свиждане между сръбски и нашите офицери; как едната и другите се братосвали помежду си; как се веселили и как на другия ден обаяните от любезността на българите сръбски войници измамнически били нападнати. Убити били уж при туй нападение четиридесет сръбски офицери. 
- Да, ето най-страшното престъпление! - провикна се Хартвиг. - Вие го причинихте, вие българите...
Чувството на пристрастие в полза на сърбите
ясно се четеше във всяка Хртвигова фраза. Не криеше той и неразположението си към нас. Туй ме освободи от твърдото ми решение да не му възразявам в нищо, за да го изслушам докрай. 
- У нас има хора, които вярват, че войната между българи и сърби се е подготвила много по-рано и по-отдалече...
Г-н Xартвиг, който бе облегнат на стола, бързо се изправи, широко разтвори очи, като ме подканяше да се доизкажа.
- Мнозина у нас вярват - продължавам, - че войната можеше да се избегне , ако това го желаеше руската дипломация. 
- Основания?
Поведението на русия
- Основания много. Например, преди още да имаше какъв и да е знак за неблагоприятно настроение от наша страна към сърбите, те захванаха да правят укрепления в земите, които по договора влизаха в наша територия: Щип, Кочани, Султан тепе и пр. . За кого се правеха тез укрепления?... Нима руската дипломация не знаеше за кого?
А гоненията на нашите владици, на всекиго, който носеше фамилия на ов?
Г-н Хартвиг ме пресече. Не му се искаше да слуша укори върху руската дипломация. 
- Позволете, позволете!... Има работи, които не могат да бъдат известни на всекиго. Може и сърбите да са съветване, както и вие; може и те да не са ни слушали, както и вие...
- А съюза с гърците, с черногорците?... Нима и той е станал без знанието на руската дипломация? - дума г-н Хартвиг - руската дипломация трябваше да възпрепятствува на сърбия да приготви един съюз, за да се запази от вашите явни намерения, да я съсипете? Можете ли ми обади?... Тя чака спогодба с вас толкоз време, вие я отритнахте. Имайте предвид, че съюзът с гърците стана на 5 юни, т.е. десет дена преди началото на войната. Явни бяха за сърбите вашите намерения. И те щяха да бъдат последните глупци, ако не вземеха мерки да се запазят...
Грешките
- Впрочем - добави г. Хартвиг сдед минута замислюване - тук има, наистина, грешки, но те са сторени в Петербург. Аз за тях не отговарям. - Всичката ваша вина - продължи г. Хартвиг разговора си, като стана от стола и взе да крачи по дебелия килим из салона, - е тази, че вие престанахте да ни слушате. Другиго взехте за покровител и съветник...
Публ. във в. „Утро“, 28.Х.1913 г. Печата се по спомените на Симеон Радев.

4 / Снимки

Гроба му в БелградРезервна снимка - http://www.sitebulgarizaedno.com/images/stories/nikolayhartving-grob.jpg

Надпис на паметника муРезервна снимка - http://www.sitebulgarizaedno.com/images/stories/nikolayhartving-grob2.jpg